| начална страница | назад |

Младен Влашки, депутат от парламентарната Комисия по културата и медиите, пред “Капитал”

Миналата седмица в парламентарната Комисия по културата и медиите започна обсъждането на проектозакона за радиото и телевизията. Има ли от какво да се страхуваме в него?

- Нека думата не е страх, а дискусия. Това са механизмите на финансиране на обществените телевизии и вероятно онази част от проектозакона, която се занимава с общите положения, където попадат някои основни програмни принципи и задълженията за журналистите. В тези два пункта на всяка цена трябва да има дискусия. Онова, което отличава проекта от един европейски закон, е начинът, по който те са структурирани. Обикновено в европейските закони тази обща глава е разделена на няколко отделни глави - програмни принципи за обществени оператори, програмни принципи за кабелни оператори и т.н., защото тези принципи не могат да съвпадат. Като отделна глава в европейските медийни закони (за да се подчертае важността на акта) се отделя обратната връзка със зрителите. Правото на зрителите и слушателите да изказват своето мнение и да осъществяват контакт с радио- и телевизионните станции. И при нас го има, само че то е в общите положения.

Какво е новото в него в сравнение със сегашния закон и внесените по-рано проекти?

- По-новото е търсенето на отговор на няколко въпроса. И те според мен са следните: ще се изясни ли кой кой е в българския медиен ландшафт, колко програми ще можем да гледаме и слушаме и какво ще плащаме за това. В тази посока този проектозакон категорично и ясно дава възможности за ясни отговори. Първият отговор е в процедурата на лицензиране. Позволява се човек да бъде лицензиран да създава телевизионна или радиопрограма и да сключи договор с друго лице, което пък е лицензирано да разпространява програми. В този смисъл има механизми на взаимодействие в Закона за радио и телевизия и закона за далекосъобщенията, които би трябвало, да не бъдем големи оптимисти, но в рамките на една година да доведат до следното: хората във всяко едно населено место да знаят колко радиостанции могат да слушат в определения момент в това населено място, колко телевизионни програми могат да гледат в това населено място, да знаят колко от тях те ще могат да хващат с обикновени антени, т.е. по ефирен път, и колко от тях ще могат да гледат чрез кабел.
Второто - финансирането. Тук идва големият проблем - ясно и категорично проектозаконът казва, че ще се плащат такси. Тази схема обаче засега е обща и се нуждае от дискусия и прецизиране.

Едно от обвиненията на колегата ви от евролевицата Димо Димов беше, че проектът предвижда медиите да станат наистина обществени чак през 2006 г., защото тогава ще са минали следващите парламентарни избори и по този начин СДС ще си запази контрола върху медиите дотогава?

- Това са повече политически атаки, отколкото някакво реално експертно мислене. Онова, което вероятно е добре хората да знаят, е, че законът не позволява да се задава въпросът защо трябва да плащам, ако не гледам тези обществени телевизии. Важно е да се знае, че тук действа един принцип, нека да го наречем, на социална солидарност, в който принцип таксите, които се плащат, спомагат за това, когато пожелаеш да гледаш едни медии, които предполагаш, че са свободни, вярваш, че са свободни, просто да можеш да ги гледаш. В областта на таксите законът предвижда по-еволюционна политика - по-малки суми, които се натрупват, а това, мисля, има социален ефект. Една проста сметка обаче показва, че през 2003 г. в този фонд при така описаните обстоятелства ще има 50-70 млрд. лева. Без да коментираме много или малко е това, ще предложа едно сравнение. Австрийските радио и телевизия са създавали своите програми с финансов ресурс от почти милиард и половина германски марки. Какво означават в европейския контекст 50-70 млн. марки. Нещо, което трябва да се отбележи, е, че вътре в проектозакона съществува отделна глава за БНР и БНТ, докато останалите медии биха могли да се профилират по общите положения на закона. Основните три кита, на които стоят тези медии, са описани и зададени тук. Аз веднага казвам обаче, че в някои пунктове като че ли има необходимост от доизкусуряване, добавяне на отделни дребни детайли в една посока, за да не се създават колебания при тълкуването. Необходимо е някои норми да бъдат още по-категорично описани. В този смисъл по философията на закона като цяло не би трябвало да имаме някакви забележки, но по прецизирането на отделни текстове, които ярко, контрастно да очертаят тази философия, има какво да се пожелае.

В кои части на закона най-много има нужда от корекции?

- Мисля, че в текстовете за рекламата, телевизионния пазар и спонсорството няма какво да се добави. Веднага обаче бързам да кажа - има един текст (чл. 90), който безкрайно е заинтригувал онези хора, които се занимават с икономиката на медиите. В него пише, че общото времетраене на рекламата не може да надвишава за БНТ 15 минути на денонощие и 4 минути на час, а за БНР - 6 минути на час. За останалите обществени оператори 6 минути на час. Това се превърна в голям проблем. Тук много голяма част от тези електронни медии, които сме свикнали да наричаме частни, търговски, застават срещу този текст и казват БНР и БНТ да нямат приходи от реклами. Разрешение на спора в европейски аспект дава четвъртата европейска министерска конференция за масмедийната политика в Прага през 1994 г. и нейната резолюция “Бъдещето на общественото радиоразпръскване”. Там всички европейски министри са сложили подписите си под твърдението, че обществените радио- и телевизионни оператори имат правото да се финансират и от такси, и от бюджет, и от реклама. Въпросът е обаче в какви пропорции. У нас една група хора иска да застане срещу това общоевропейско мнение и да каже: “Не, рекламата изчезва абсолютно!” Пак да бъдем по-европейци от европейците...

Рекламата е едно от нещата, срещу което протестират частните оператори. Вече има критики и срещу лицензирането, и срещу финансирането. За лицензирането критиките са, че, първо, процедурата е много тромава, второ, че правителството е концентрирало в себе си цялата власт по даване на лицензите.

- В Закона за радиото и телевизията има режим на лицензиране на радио- и телевизионни оператори, което означава, че определени юридически лица могат да получат разрешението да произвеждат програми. Законът за далекосъобщенията вече говори за лица, които могат да разпространяват тези програми, т.е., ако едно юридическо лице иска да произвежда програма и да я разпространява, то трябва да получи лицензия за програма и разрешение за разпространение по закона за далекосъобщенията. Това, което свързва двата закона, е всъщност един орган, който е описан в закона за далекосъобщенията, а не в Закона за радио и телевизия - Държавната комисия по далекосъобщенията. Значи и в единия, и в другия случай, след като НСРТ издаде програмната лицензия, в която са указани примерно как би трябвало да изглеждат основните моменти в програмата на производителя, тя отива в този държавен орган, но този орган всъщност не я променя, не я дискутира, не я обсъжда, той просто издава документ.

Не може ли да откаже?

- Не може. Това е всъщност смисълът. Моето лично отношение по въпроса е, че МС трябва да се произнася в подобни сфери. Правителството в този случай е официална институция, която се доверява на експертните звена като НСРТ, като комисия по далекосъобщенията, и то в края на краищата с авторитета, който има, застава зад вече определените от експертите мнения. Няма абсолютно нищо лошо, че в тази ситуация подредбата в българския медиен ландшафт ще мине през авторитета на МС. Нямам опасения поради това, че в проекта има много ясно вписани механизми докъде и как може да се разпростира една програма. В този смисъл даже и правителството не би могло да застане срещу нещата, които са в закона.

Да си представим, че този закон се приемеше в предишното НС, при предишното правителство. Щяхте ли да подкрепите текстовете, които дават такава власт на Министерския съвет?

- Първо, това е невъзможно, защото, когато човек чете онзи, стария закон, закона на Клара и види какви препоръки са правени от европейците и види как те са видоизменени вътре в текста на закона, който излиза накрая, започва да мисли, че има някакъв друг умисъл. Честността на сегашния проектозакон е, че европейските норми и стандарти просто са възприети едно към едно. Във Франция и Германия например медиите се контролират от държавни органи, но там никой не изпитва тоя панически страх от държавния орган, както у нас. Тук това се превръща в някакъв ужасен страх, който веднага подсказва нечестната мисъл или мисленето в посока, че служенето на държавата неминуемо е свързано със служене на теб самия, на някакви интереси, т.е. при нас права и интереси просто се преплитат. Този страх, много нашенски и български, вероятно има основание да съществува. Тук непрекъснато търсим в държавата постоянно някакъв издевател над нас! А тя е нещо, което трябва да помага на своите граждани. Докато не престане у нас андрешковският комплекс, съдия-изпълнителят, бирникът да е някакъв ужасен човек, просто няма спасение. Тогава каквито и сложни механизми да се правят за някакви независими уж органи, то винаги ще се мисли, с тоя тип мислене, каква полза ще извлечем от това. Аз самият никак не се притеснявам от това, че определени неща могат да бъдат наричани държавни. Стига, разбира се, държавната машина да е наистина европейска, в смисъл, че помага на гражданите, а да не е някакъв азиатски тип, в който държавната машина всъщност потъпква гражданите. Има и още нещо, на което трябва да се обърне внимание. В Европа понятието регион се цени изключително високо, защото хората си дават сметка, че това всъщност ще държи в равновесие цялата система. Самото понятие регион и регионално е изключително важно.
Какво е състоянието в момента в България? Мислене в тази посока няма. Напротив, в България по една унаследена традиция има център, столица и провинция. Ако се погледнат новините на БНТ, ще видим, че в тях, които имат задължението да бъдат национални новини, т.е. да запознаят целия народ с всички онези факти, които са важни за държавата, за нацията, ще видим, че доста често засягат съседа до нас, но той всъщност е софийският съсед. В проектозакона този момент е оставен да се решава вътре в самите рамки на БНТ и БНР, т.е. той не е законово определен и аз мисля, че тук има какво да се прави в тази посока.

Интервюто взе
Алексей ЛАЗАРОВ