СПЕЦИФИЧНИ ВЪПРОСИ НА ПРИСЪЕДИНЯВАНЕТО ЗА СТРАНИТЕ ОТ ЦЕНТРАЛНА И ИЗТОЧНА ЕВРОПА И КОНКРЕТНО ЗА БЪЛГАРИЯ

Внезапният и драматичен крах на комунизма в Източна Европа през 1989 г. беляза не само края на разделението на Европа от епохата на Студената война, но също и краха на общоприети възгледи за ценностите на стария континент и бъдещето на източната му половина. Понятия като "завръщане в Европа" и "общ европейски дом" се зародиха като силни внушения, особено на Изток, където дългото разделение от Запада се считаше за историческа несправедливост, изискваща незабавна реакция и преоценка. Преди всичко, за източноевропейците представата за Европа бе обвързана със символа на Европейския съюз. Европейският съюз представлява съвкупност от всичко онова, което страните от Източна Европа исторически не бяха в състояние да постигнат: стабилна демокрация, икономически напредък, добросъседски отношения и право на глас в делата на континента. Символичната сила на Европейския съюз прие не само практическа, но и морална стойност. Тези, които принадлежат към този съюз са същевременно и част от клуба на успелите нации и държави, докато тези, останали отвън, са сведени до статуса на неудачници, или неуспели народи.

При тези обстоятелства, малко след 1989 г. различните страни от Източна Европа започнаха да повдигат въпроса за членството си в Европейския съюз. Според разпоредбите на Договора за ЕС, членството не е само възможност, то е право, което могат да упражнят всички европейци. От 1994 г. десет страни от Източна Европа и Балтийския регион започнаха да представят формалните си кандидатури за членство в ЕС (първа е Унгария, която депозира молбата си за членство през март 1994, а последна е Словения – през юни 1996 г.; България представи своята молба за членство в ЕС на 14 декември 1995 г.).

Изграждането на европейска архитектура, включваща страните от Централна и Източна Европа е от огромно политическо значение за самия Европейски съюз и страните-членки. Завръщането в Европа на тези страни е както морален императив, така и ключова цел за една разумна политика, водена от ЕС. Наистина, през последните години почти отсъстват въпроси, касаещи европейските дела, които да са възбудили такова емоционално напрежение, както отношението на ЕС към потенциалните страни-членки от Централна и Източна Европа. От една страна, едно традиционно до този момент разбиране бе дискредитирано завинаги: Европейската конструкция, по начина по който се развиваше успешно след края на Втората световна война не можеше повече да продължава да е само западноевропейско начинание. От друга страна, повечето страни-членки на ЕС започнаха да се чувстват обезпокоени пред лицето на предизвикателствата и последствията от разширяването на ЕС, особено що се отнася до техните преки интереси. В резултат, исканията на страните от Централна и Източна Европа за присъединяване към икономическите структури и структурите за сигурност на ЕС бяха без съмнение взети под внимание, но за съжаление не винаги посрещани радушно.

Така, въпреки представянето на формалните кандидатури за членство в ЕС от страна на страните от Централна и Източна Европа, последствията от присъединяването остават неразбрани, доколкото и самият процес на европейска интеграция е бил винаги по-сложен от множеството теории, създадени с цел неговото разясняване. При положение, че съществуващите институции на ЕС са първоначално създадени да обслужват една далеч по-малка група от страни-членки, предстоящото ново разширяване на ЕС от 15 до 25, и дори 30 страни-членки ще засегне до голяма степен начина на функциониране на еворпейския механизъм, особено що се отнася до Съвета на министрите и тежестта на гласовете, с която разполага всяка една страна в процеса на взимане на решения.

Също толкова деликатни, макар и пресилени, са възможните последствия свързани с финансирането на разширяването. Разширяването на ЕС на Изток ще представлява най-голямото единично разширяване на Съюза с привличането на страни, чието равнище и естество на икономическо развитие понастоящем е различно от общоприетите норми в ЕС. Разширяването ще окаже допълнителна финансова тежест върху 15-те страни-членки, но няма съмнение, че то ще донесе със себе си икономически преимущества, макар и видими в по-далечна перспектива. По този начин, разширяването поставя сериозен политически и психологически проблем: нарастването на делът на бюджетните вноски на големите страни-членки в ЕС е последица, която ще бъде почувствана веднага, докато изгодите за страните-членки от разширяването ще дадат своето положително отражение само индиректно. Въпросът е как страните-членки на ЕС ще отговорят на тези предизвикателства в навечерието на историческата възможност да бъде постигнато единство на европейския континент? Ще съдействат ли източноевропейските държави в процеса на еволюция на Европейския съюз като изиграят ролята на катализатор за осъществяването на необходимите институционални и структурни реформи?

Един от първите въпроси, които краха на комунизма в Източна Европа и бившия СССР постави на дневен ред пред ЕС бе как да бъдат трансформирани отношенията между Източна Европа и ЕС, така че да се намери адекватен отговор на новите реалности. Разпадането на Югославия и неадекватната роля на ЕС в годините на кризата убедиха мнозина, че разширяването на изток е не само морално задължение, но също и въпрос от практическо значение за сигурността на континента като цяло. При липсата на пазарен достъп и външни интеграционни структури, Източна Европа се оказа изолирана и изправена пред опасността от икономическа дестабилизация и политически колапс с непредвидими последствия за останалата част на континента.

Така, въпреки, че процеса на задълбочаване на европейската интеграция продължи, в края на 80-те и началото на 90-те ЕС започна да сключва първоначални споразумения с източноевропейските страни с цел установяването на нов тип отношения, които да подпомогнат процеса на преход в тези страни, както и да начертаят пътя към разширяването на Съюза за една по-късна дата. С по-голямата част от източноевропеските страни бяха сключени двустранни споразумения за търговско и икономическо сътрудничество, последвани от т.нар. временни споразумения, които да дадат нов тласък на икономическите отношения чрез увеличаване равнището на нетарифната търговия. През 1991 г. тези временни споразумения отстъпиха място на т.нар. Европейски споразумения (още известни като Споразумения за асоцииране), основани на чл. 310 (предишен член 238) от Договора за ЕС, който гласи: "Общността може да сключва с една или повече държави или международни организации споразумения за асоцииране, създаващи реципрочни права и задължения, общи действия и специфични процедури". По отношение на страните от Централна и Източна Европа споразуменията за асоцииране се сключиха с цел подпомагане на присъединяването на тези страни към ЕС (за разлика от споразуменията за асоцииране с други страни, където подобна перспектива не съществува). В периода 1992 - 1993 година ЕС сключи такива споразумения с Полша, Унгария, Чехословакия, България и Румъния. В последствие, в периода 1995 - 1997 година бяха сключени споразумения за асоцииране и с Прибалтийските републики и Словения. Споразуменията за асоцииране излизат извън традиционните търговски взаимоотношения и покриват редица въпроси, които свързват Източна Европа с ЕС. Те включват: преференциален достъп до Европейските пазари, перспективата за изграждането на зона за свободна търговия между страните по споразумението в рамките на 10 години (макар и при доста ограничения за т.нар. чувствителни сектори), либерализация на движението на капиталите и услугите, икономическо и техническо сътрудничество от различно естество, финансова подкрепа от страна на ЕС, процес на икономическа интеграция и приближаване на законодателствата в по-широк смисъл и политически диалог. Европейското споразумение за асоцииране между България и ЕС и неговите страни-членки, както и Европейските споразумения на Полша, Словакия, Унгария, Чехия и Румъния не включват разпоредби за двустранна ангажираност за присъединяване към ЕС. В преамбюла на Споразуменията, асоциираните страни посочват като своя крайна цел членството в ЕС, като се признава, че асоциирането към ЕС ще подпомогне постигането на тази цел.

Успоредно със споразуменията за асоцииране, ЕС предоставя на източноевропейските страни и финансова подкрепа. Централен елемент на тази подкрепа е програмата PHARE.

На Европейския Съвет в Копенхаген през 1993 г., държавните и правителствени глави на страните-членки на ЕС взеха формално решение за това асоциираните страни от Централна и Източна Европа, които желаят това да станат членки на ЕС, като по този начин бе потвърдено и от страна на ЕС, че крайната цел на асоциирането ще бъде членството. За постигането на тази цел Европейският съвет определи и условията, които следва да бъдат изпълнени, както от страна на асоциираните страни, така и от страна на ЕС.

На срещата на Европейския Съвет в Мадрид през декември 1995 г., страните-членки се спряха за първи път конкретно на въпроса, кога би следвало да започнат преговорите между страните-кандидати за членство от Централна и Източна Европа и ЕС като взеха решение, че този процес следва да започне шест месеца след края на предстоящата тогава Междуправителствена Конференция. По това време МПК вече е насрочена с цел обсъждането на по-дълбоки промени в Договора за ЕС, които да спомогнат за задълбочаването на процеса на интеграция и за подобряването ефективността на функционирането на механизма за взимане на решения в ЕС. Макар МПК да не е натоварена директно с разглеждането на въпроса за разширяването на ЕС на изток, решенията й биха пряко служили за улесняването на този процес (ситуация, почти идентична на тази, понастоящем). МПК започна своята работа през март 1996 г. Страните-кандидатки са поканени да попълнят въпросник от 700 страници относно състоянието на техните икономики, който да служи като източник на информация за работата на Комисията. След разглеждане на докладите от страните-кандидатки и задълбочени изследвания на евентуалните последствия от разширяването, Комисията излезе, през юли 1997 г., с доклад, т.нар. Програма 2000. Макар и необвързваща по характер, Програма 2000 служи като основен документ върху разширяването, съдържащ препоръки в посока осъществяване на необходимата институционална реформа в процеса на подготовка за разширяването. В своя доклад, Комисията отправи препоръка към Съвета да покани само пет от източноевропейските страни-кандидати да започнат преговори за членство със ЕС – Естония, Полша, Унгария и Словения, като в групата бе включена и кандидатурата на Кипър. Бе определена и работна хипотеза, според която посочените страни могат да станат пълноправни членки на ЕС до 2002-2003 г. на основание на тяхното текущо икономическо и политическо развитие и възможностите им да приемат достиженията на правото на ЕС от датата на присъединяването им. Останалите страни-кандидатки бяха класифицирани като неподготвени, за момента, за пълноправно членство по икономически причини, като само за Словакия бе отбелязано, че не е достигнала в задоволителна степен критериите за демократичност. Бе отбелязано, че при положение, че прилагането на необходимите реформи продължи, тази втора група страни-кандидатки вероятно ще може да се присъедини към ЕС някъде около 2007 г.

На основата на становището на Европейската комисия по молбите за членство на страните от Централна и Източна Европа, Европейският съвет на срещата си в Люксембург, през декември 1997 година, взе решение да започне процес на присъединяване, обхващащ страните - кандидати от Централна и Източна Европа и Кипър в контекста на прилагането на член "О" от Договора за Европейския съюз.

Процесът на присъединяване за първата група страни-кандидатки от Централна и Източна Европа плюс Кипър официално бе стартиран на 30 март 1998 г. на среща на външните министри на страните-членки на ЕС и външните министри на петте страни от Централна и Източна Европа и Кипър.

Европейският съвет в Люксембург реши, че подготовката за преговори с петте страни, с които не се откриват Междуправителствени конференции (България, Румъния, Словакия, Литва и Латвия) следва да бъде ускорена чрез пристъпване към подготвителната фаза (аналитичния преглед) едновременно с шестте страни (Полша, Унгария, Чехия, Словения, Естония и Кипър), с които започват преговорите. По този начин по същество бе гарантирано равнопоставеното третиране на всички страни - кандидати в процеса на присъединяване.

България, заедно с останалите страни - кандидати пристъпи към тази по същество подготвителна фаза на преговорите през месец април 1998 година. За всички страни-кандидатки от Централна и Източна Европа аналитичният преглед завърши в средата на 1999 г.

На срещата на високо равнище в рамките на Европейския Съвет, който се състоя в Хелзинки през декември, миналата година, ЕС потвърди важността на процеса на разширяване, който стартира по силата на решенията от Люксембург от дек. 1997 г., за стабилността и просперитета в европейския континент. В своите заключения, Европейският Съвет потвърди всеобхватния характер на процеса на присъединяване, който следва да обхване по същество, в една цялостна рамка всички страни-кандидатки (12 на брой, от които 10 страни от Централна и Източна Европа плюс Кипър, Малта). Европейският Съвет реши да свика двустранни междуправителствени конференции през февруари 2000 г. с цел стартиране на преговорите и с останалите пет кандидати за членство от Централна и Източна Европа: България, Румъния, Словакия, Литва и Латвия, плюс Малта.

Официалното откриване на преговорите със страните от т.нар. Хелзинкска група се състоя на 15 февруари 2000 г. в Брюксел на равнище министри на външните работи. На тази среща страните-кандидати, с които се откриват преговори (в т.ч. и България) представиха заявление при откриването, в който всяка страна страната-кандидат прави кратък преглед на готовността си за членство в ЕС, представя общия си подход в преговорите (ще иска или не постоянни изключения от някои общи политики, дълги преходни периоди и мерки), маркира основните въпроси, върху които очаква да се концентрират преговорите и своята принципна позиция по тях.

На 15 март 2000 г., на основата на предложението на Европейската Комисия, Комитетът на постоянните представители (COREPER) взе решение преговорите за присъединяване към ЕС със страните-кандидатки от Хелзинската група да започнат по пет раздела, като за всяка една от тях бяха определени и допълнителни раздели в зависимост от постигнатия индивидуален напредък. Разделите, определени за всички страни-кандидатки от Хелзинската група са: Наука и изследвания, Образование и професионално обучение, Външни отношения, Обща външна политика и политика на сигурност и Малки и средни предприятия.Освен по тези пет глави, COREPER реши отварянето на допълнителни глави за страните от групата да бъде както следва: България да започне преговори и по раздел "Култура и аудиовизия", а Литва, Латвия, Словакия и Малта да започнат преговори и по разделите "Статистика", "Телекомуникации" и "Политика в областта на конкуренцията" За Румъния не бяха предвиждени допълнителни глави.

Практиката от откриване на преговорите с първата група страни-кандидати или т.нар. Люксембургска група (през м. март 1998 г.) показва, че са били представени позиции по 10-12 глави, но са започнали преговори по 7 (Рибно стопанство, Статистика, Малки и средни предприятия, Наука и изследвания, Образование, Телекомуникации, Защита на потребителя, Индустриална политика). До този момент, след последната и първа за тази година (6.04.) среща на ниво заместник-ръководители на делегации, страните от Люксембургската група са успели да затворят между 10 и 15 глави. (Полша и Унгария – по 10, Чехия и Словения – по 11, Естония – 12 и Кипър – 15). Като най-трудни от всички раздели се очертават: селско стопанство, правосъдие и вътрешни работи, свободно движение на хора, финансови и бюджетни въпроси, финансов контрол, структурни и регионални фондове. Различни по брой и продължителност преходни периоди са поискани за отделните раздели без изключение от всички страни. Например, в раздел "митнически съюз", Унгария настоява за определяне на годишни тарифни квоти в рамките на преходен период от 5 години с цел прилагане на по-висока от съществуващата в момента обща митническа тарифа на ЕС по отношение на внос на някои стоки (суровини и горива), главно от Русия и Украйна. Тази мярка се налага във връзка с проблеми в преработвателната индустрия на страната. В същата област, Словения настоява за 10-годишен преходен период, през време на който да продължат да са валидни инструментите на митническата политика, отнасящи се до прилагането на търговски споразумения между Словения и някои от новопоявилите се след разпадането на Югославия страни. Страната желае да запазив сила, за този период, търговските си споразумения с Босна, Хърватско и Македония. В областта на свободното движение на стоки, Унгария настоява да се ползва от преходен период от 10 години, ако не й бъде позволено да запази доста по-стриктното си национално законодателство от това на ЕС по отношение на износа на стоки, свързани с културното наследство на страната, както и по отношение на реституцията на незаконно изнесено национално богатство. Примерите тук са много и от най-различно естество.

В този смисъл, много важно за нас е общото сред тези страни наблюдение, че броят на главите, по които се откриват преговори не е най-важният критерий за готовността на дадената страна и хода на преговорите. Най-важното условие за успех в процеса на преговорите са анализите за съответните области относно ефекта и последствията от присъединяването в национален план, за да има стабилна основа за защита на националните позиции и ясна оценка доколко могат да бъдат приети съответно позициите на ЕС. Тази задача става още по-трудна на фона на бързо променящата се икономическа ситуация във всички страни-кандидатки за членство, която налага непрестанно преформулиране на отделни становища в цялостните позиции по разделите. Тук, следва да разчитаме на обединените усилия на всички ангажирани в този процес институции, както и на обществото като цяло, за периодичното изготвяне на анализи и оценки, отчитащи промените в национален план, и включващи консултации с щирок кръг експерти от различните области. Изключително важен аспект от цялостната подготовка за членство е изготвянето и прилагането на цялостна информационна стратегия в два плана – насочена към Брюксел, и към общественото внимание и мнение.

Проблемите, стоящи пред преговарящите страни, както и пред самия ЕС са от различно естество.

Десетте страни-кандидатки от Източна Европа изглеждат както далечни, така и разнородни в представата на западноевропейските общества, особено сравнени с предишните вълни на разширяване. Те, заедно, представляват една обширна територия от 1,1 милиона кв.км. (или 33% от територията на ЕС), населявана от близо 105 милиона души (или 28% от населението на ЕС). Страните-кандидатки от Централна и Източна Европа са, въпреки това, в по-голямата си част, малки държави в сравнение с ЕС като цяло, както и с отделните страни-членки на ЕС. Средният брой на населението за източноевропейските страни е 10 милиона, докато този за ЕС е 25 милиона. Единствено Полша може да се причисли към големите за ЕС страни: тя ще бъде шеста по големина сред страните-членки на ЕС, следвана от Румъния – на седмо място. Три страни от Централна и Източна Европа – Чехия, Унгария и България – които са с население от близо 10 милиона-, както и Словакия – с пет милиона души население- могат да бъдат определени като средно-големи държави, т. е. те са сравними по брой население с шест от настоящите страни-членки на ЕС. Четири от източноевропейските страни – трите Балтийски държави и Словения – са с население - по-малко от 5 милиона души. В ЕС понастоящем единствено Ирландия и Люксембург се считат за малки страни.

Това, което Източна Европа притежава като население и територия, за съжаление, не отговаря на нейната икономическа сила. Големите различия в равнището на икономическо развитие е най-голямата пречка за бързото и плавно интегриране на източноевропейските страни в ЕС. През първите години след политическите промени, всички страни от Централна и Източна Европа страдаха наравно от последствията на прехода. Въпреки, че повечето източноевропейски страни бяха в състояние да преодолеят кризата относително бързо, средното ниво на БВП на глава от населението там остава по-ниско от една-трета от средното за ЕС.

Политическите промени измениха из основи условията за външна търговия в Източна Европа. Най-важните фактори в това отношение бяха: загубата на бившите сигурни пазари в рамките на бившия СИВ, вдигането на цените на руските горива до равнището на световния ценови стандарт, както и либерализирането на външната търговия (особено що се касае до вноса и туризма). В резултат, в повечето страни от Централна и Източна Европа дефицитът по търговския и платежен баланс се повиши значително за известно време. С цел да балансират този дефицит, източноевропейските страни драстично обезцениха националните си валути. В много страни от Централна и Източна Европа селскостопанският сектор съставлява по-големия дял от националната икономика. Докато селскостопанският сектор за ЕС придава само 2,4% към общия за ЕС БВП и представлява 5,3% от заетата в производството работната сила, за страните-кандидатки от Централна и Източна Европа тези проценти са съответно 8,6% и 22,5%. В допълнение, всички източноевропейски страни все още се отърсват от институционалното наследство, завещано им от държавния социализъм, опитвайки се да се справят с предизвикателството на преустройството на остарелите икономически структури.

ЕС активно се ангажира директно и индиректно в осигуряването на помощ за страните от Централна и Източна Европа с цел преструктурирането и възраждането на техните държавни структури с оглед на будещото присъединяване. В областта на директните помощи, средствата, отпускани по програмата PHARE достигнаха до 1 милиард Евро на година за периода 1990-1999. За периода 2000-2002, предвидените средства възлизат на общо 1 милиард и половина Евро на година, като за отделните страни средствата се разпределят при отчитане на факторите: големина на страната по показател население и БВП на глава от населението.

България: 100 (милиона Евро/год.)

Чехия: 79

Естония: 24

Унгария: 96

Латвия: 30

Литва: 42

Полша: 398

Румъния: 242

Словакия: 49

Словения: 25

Допълнително са отпуснати средства и по т.нар многонационални програми, възлизащи на 400 милиона Евро/год.

Преки заеми бяха предоставени на региона чрез Европейската инвестиционна банка, която отпусна повече от 5 милиарда ЕКЮ от 1990 насам за проекти в области като: енергетика, транспорт, комуникации, насърчаване на малките и средни предприятия и др. Финансовата помощ за региона идва предимно от ЕС и страните-членки. Въпреки това, по отношение на размера на средствата, отделяни годишно за тази цел, помощта на ЕС за страните от Централнаи Източна Европа представлява по-малко от 2% от бюджета на Съюза за 1997 г., например.

В икономически план, ЕС има жизнен интерес да развие и запази потенциалните нови пазари на Източна Европа. Наличието в източноевропейските страни на евтина и квалифицирана работна ръка, европейски стандарти, както и притокът на чужди инвестиции в региона представляват благоприятна среда за развитие на Европейската конкурентноспособност в международен план. Превръщайки се в интегрална част от едно в значителна степен разширено Европейско икономическо пространство, при очакван относително висок икономически разтеж и при политическата и правна сигурност като резултат от членството, страните от Централна и Източна Европа ще спомогнат за вътрешното консолидиране на ЕС и превръщането му в атрактивна зона за инвестиции отвън. Добрите икономическите показатели в ЕС в резултат на разширяването и съпътстващото го институционално консолидиране ще спомогнат за изграждането на един нов подход към предизвикателствата на международната конкурентна икономическа среда. Като цяло, един разширен Съюз с население от повече от 450 души ще представлява един икономически гигант, най-голямата зона за търговия в света. Засиленото международно влияние и тежест, което разширяването ще принесе на ЕС, ще зависи, обаче до голяма степен от реформата и бъдещото положително развитие на вътрешните общностни политики. Радикалната промяна в институционалната система и политиките на финансиране в ЕС представляват основната повратна точка в развитието на Съюза, за разрешаването на която разширяването може да изиграе решаваща роля.