Отражение на регионалните конфликти върху процесите на разширяване на Европейския съюз; кризата в Югославия

Историята на Европа, както и на останалия свят, е една хронология на регионални конфликти, водещи след себе си непрекъснати промени – исторически, политически, икономически, културни. Причините за конфликтите са много и различни - сблъсъци на интереси, лидерски амбиции, насилствено разделяне или обединяване, борби за независимост, и т.н. Промените не винаги могат да бъдат оценени положително, независимо от гледната точка, и от времевата перспектива, а последствията от конфликтите винаги са тежки, защото са свързани с човешката трагедия. И тъкмо хората са онези, които опитвайки се да ги превъзмогнат, се обединяват около позитивните идеи за съграждането на нов ред, с надеждата, че тъкмо този ред би могъл да предотврати следващи конфликти и трагедии. За съжаление, това най-често не е така. Ние сме съвременници на един свят, който наред с усилията за стабилизиране в глобален аспект, продължава да бъде ежедневно разтърсван, като врящ котел, от регионални конфликти и локални войни.

Следвайки поуките на историческия опит, позитивно ориентираната международната общност се е насочила към формулата "чрез обединение на усилията – към преодоляване на конфликтите", като противовес на римското "разделяй и владей". Историята на 20 век дава редица примери, повече или по-малко ефективни, за опитите да бъде следвана тази формула, като различните форми на междудържавни или наддържавни обединения и формирования следват историческото и политическото развитие на обществото. След всеки регионален конфликт, опитите за създаване на международно обединение за "опазване на мира" се активизират, като същевременно, глобализацията на международните отношения прави все по-трудно изолирането на регионалните сблъсъци в локален план и те се превръщат в международни войни.

Още в края на първата световна война се появяват около 50 проекта за създаване на "общество на народите", като колективен орган за опазване на мира чрез международно сътрудничество и система за колективна сигурност. Идеята за основаването на "обществото на народите", заедно с 14 правила за международно поведение, е формулирана през 1918 г. в едно послание на президента на САЩ Уодроу Уилсън. Основните принципи на тази идея са залегнали в пакта на Обществото на народите /1919г./, който по-късно влиза в сила като неотменима част на Версайския и последвалите го договори от 1919-1922 г.

Последвалите години на нестихващи конфликти и новата световна война показват несъвършенствата на този американско-френски проект, невъзможността чрез подобна структура да се регулират ефективно международните отношения, но също така и недостатъчната зрялост на народите и държавите за наднационално сътрудничество. Въпреки това, великите сили не се отказват от идеята за "изграждането на нов справедлив световен ред", като политическите лидери от САЩ и Европа търсят формулата на сътрудничеството и ефективния контрол, главно в посока на превенция на въоръжените конфликти и укрепване на сигурността. Икономическото измерение все още не се отчита в достатъчна степен от политиците, въпреки че светът е разтърсван от разруха, депресия и стопански кризи.

През 1942 г. Франклин Рузвелт, в "Декларация на Обединените нации" се опитва да издигне на ново ниво международното сътрудничество и формулира основните принципи на създадената през 1945 г. Организация на обединените нации, която е най-сериозното начинание, целящо обхващането на всички области на международните отношения. Организация на суверенни държави или "световно правителство" е основният въпрос, съпровождащ опитите и усилията за регулиране на международните отношения и търсенето на ефективната формула за сътрудничество, превенция и мирно уреждане на споровете и конфликтите. Различното ниво и широкият геополитически спектър на страните-членки, различните интереси, и самата структура и механизми на тази глобална организация, не позволяват тя да се наложи като ефективен регулатор в международния живот.

Този въпрос се опитват да решат и "бащите-основатели" на идеята за обединена Европа. Опитът от Втората световна война и съществуването на два "враждебни лагера" налага търсенето на общи интереси, на чиято база да се възстанови стабилността. Осъзнатата необходимост от силна европейска структура, регулираща специфичните проблеми на континента, в частност – регионалните спорове, и същевременно неконфронтираща се, но извън обсега на лидерството на САЩ, води редица европейски политически лидери към опити за изграждане на регионални съюзи, организации и обединения. В търсенето на баланса между наднационалното управление и запазването на националнитя суверенитет, се създава и развива сътрудничеството чрез договорите за Европейско споразумение за въглища и стомана /ЕОВС /1951/, Европейска икономическа общност/ЕИО/ и ЕВРАТОМ/1951/, Европейски съюз /ЕС/1993/. Създадени по политически причини, като регионални икономически формирования, тези обединения на следвоенните държави в Западна Европа следват новата логика, наложена от историята – чрез икономическо стабилизиране и просперитет към политическа стабилност, социални придобивки и развитие на културната идентичност.

Погледната в регионален план, историята на развитието и разширението на Европейските общности и Европейския съюз, може да се съпостави с хронологията на регионалните проблеми и следва геополитическите промени в развитието на континента. Независимо от съществуващите спорове относно политическата мотивация, вълните на разширяване на ЕО/ЕС следват значителните промени и събития в историята на отделните държави. Първото разширяване на ЕО през 1973 г. – Дания, Ирландия и Великобритания, става възможно след промяната в политическата линия на Франция и на Великобритания, и новата линия на отношения между Великобритания и Ирландия. За последните две, членството в ЕО е и следствие от осъзнатата икономическа необходимост, както и опит за участие в процесите на взимане на решения за правилата на междудържавното общуване. Втората вълна – 1981 г., включва само Гърция. Европа е потресена от Кипърския конфликт; военната диктатура в Гърция /макар и в началото подкрепяна от САЩ/, е показала обезпокоителни симптоми, застрашаващи западните демократични ценности; управлението в Турция не буди оптимистични прогнози.

Присъединяването на Гърция е политически сигнал към "южния фланг" на Европа и към САЩ, и стремеж за пренасяне и установяване на европейските ценности в този регион.

Последвалото през 1986 г. разширяване с Испания и Португалия /след повече от 6 години преговори/, макар и изключително трудно, се счита за един от най-големите политически успехи на европейската идея. Периодът е "следконфликтен" – двете средиземноморски държави са преодолели национални режими на диктатура, и провеждат трудни реформи – икономически, политически, демократични. Ниското изходно ниво на икономическо развитие, проблемите със сепаратистите в Испания, с представителите на отхвърления политически елит, както и самите преговори за присъединяване, са проблеми, чието бавно преодоляване застрашава успешната трансформация и интеграционните процеси.

Естествено, и трите южни държави се приобщават към "европейското семейство" след като политическите лидери на ЕО са оценили постигнатите успехи по пътя към демократизацията – ключово условие за членство и основен принцип в изграждането на Общността. Същевременно обаче, са преценени и рисковете за демокрацията при евентуалното отлагане на членството, въпреки големите предизвикателства – икономически, политически, социални, произтичащи от присъединяването на Гърция и на страните от иберийския полуостров.

При всяко разширяване на ЕО/ЕС се съпоставят и противопоставят две тенденции, като водеща е желанието и волята за политическо приобщаване на определени страни или групи държави, имащи стратегическо значение за Общността. От друга страна са опасенията, че присъединяването на "по-бедни" или политически "по-трудни" страни би могло да се отрази негативно на постигнатото ниво на икономически просперитет и оттам да застраши "политическото статукво" и самата идея за ЕО. При взимането на решения за поредното разширяване се търси баланса между тези тенденции, като решаваща роля има и конкретния исторически момент и непосредствените предизвикателства пред Европа.

Присъединяването на Австрия, Швеция и Финландия през 1995 г. е единственото изключение по отношение на икономическите критерии и политическата стабилност – разширяването с тези три страни е действителен "нето"принос за развитието на ЕС. Но това разширяване е и съвсем конкретен отговор на промените в Европа след 1989 г., разместили изцяло 50-годишното геополитическо пространство.

Генерал Шарл де Гол е казал, че географията не може да бъде променена, но геополитическата ситуация – може. Историята, и особено събитията в Европа след 1989 показаха, че и географията и геополитическите условия могат да бъдат променяни. Картата на Европа се промени, промениха се границите, съседите, отношенията. В центъра на Европа две държави престанаха да съществуват – ГДР и Чехословакия, а бяха създадени три нови – обединена Германия /ГФР/, Чехия и Словакия. Тези промени станаха "цивилизовано" и външно безболезнено – без конфликти. Във вътрешен план обаче, продължава преодоляването на последствията от обединяването на Германия, разделянето на Чехословакия и изграждането на самостоятелни действащи национални икономики, решаването на социални проблеми или малцинствени въпроси, уреждането на съседски спорове и двустранни отношения. Въпреки конструктивният подход и търсене на пътища за урегулирането на тези въпроси, ЕС не е престанал да следи внимателно тези процеси, носещи в себе си тлеещ потенциал за конфликти, и се опитва да намери формула за тяхното контролиране.

Разпадането на бивша Югославия доведе до възникването на няколко независими държави, и промени живота на цяла Европа – промените в географията разтърсиха геополитиката, съпроводени с много регионални конфликти и нестихващо напрежение. Сътресението е голямо, и все още не може да бъде ефективно преодоляно.

Понякога политиците казват, че Балканите произвеждат повече история, отколкото могат да поемат. Може и да имат право, регионът на Югоизточна Европа е динамичен и комплициран. Но през последните 10 години цяла Европа произведе повече история, околкото предходните 40 години, и сега се опитва да я абсорбира.

Европейският съюз бе изправен пред необходимостта от значителни промени, с които се опитва да се справи, без да бъде нарушен ритъма на интеграцията. Вътрешните промени на ЕС са отговор на предизвикателствата в Европа от последното десетилетие, но те са и търсене на отговор на голямото предизвикателство за реализирането на визията за обединена Европа. Европолитиците казват, че следващото разширяване не може да стане преди решаването на вътрешните проблеми. Някои от тях обаче казват, че тъкмо разширяването може да ускори вътрешната консолидация и да бъде стимул за жизнеспособността на евросъюза в перспектива. Вероятно и двете твърдения са верни, и отново се търси баланс между факторите.

Историческият момент обаче, е твърде различен от предишните етапи на разширяване на ЕС. Решенията за тях са взимани в условията на относителна стабилност на континента, макар и разделен на два блока, а периодичните сътресения от вътрешнодържавни преврати, стачки, вълнения и неподчинения, не нарушават съществуващата структура на международните отношения.

Решенията на Европейския съвет в Копенхаген /1993/ очертаха политиката на ЕО в отговор на настъпилите промени в Европа и сигнализираха за предстоящо ново разширяване, даващо реален шанс за членство при изпълнението на строго определени политически и икономически критерии от страните в преход. Докато протичаха преговорите за асоцииране с дръжавите, заявили желание и готовност за интеграция, Общността реши да приеме 3 нови страни-членки /1995 г./ , с което приключи един етап на консолидация в "западноевропейския клуб", и доста ясно бяха разграничени изискванията и условията за присъединяване на новата категория страни-кандидати.

През 2000 г. решението за присъединяването на десетте страни от Централна и Източна Европа, Кипър и Малта, вече е факт. Разширяването е предстоящо и безспорно, времевата рамка и последователността на приемане на нови членове може да бъде определена през следващите 1-2 години, в зависимост от готовността на ЕС и на страните кандидати.

Въпросителните по-скоро са докъде ще се разширява евросъюзът и как ще отговори на собствените си амбиции за европейски пазител на мира и стабилността, и на амбициите на потенциалните нови кандидати – Македония, Хърватско, Албания и, може би Босна /които оформят балканския фланг на континента/, и Украйна, която е ключов фактор в "източния фланг". Интересно е как ще се развият по-нататък отношенията с Турция, чието придобиване на статут на страна-кандидат, е свидетелство за качествено нов подход в политиката на ЕС, на Турция и на взаимодействието между тях. В този контекст биха могли да се разглеждат и възможностите за възстановяване на отношенията между ЕС и Съюзна Република Югославия /СРЮ/ – още преди 1989 г. бившата федералната държава Югославия бе единствената страна от "Източния блок", чиито отношения с ЕО бяха регулирани от споразумение за сътрудничество.

Бурните Балкани отново провокират политическите лидери в Европа, не нарочно, разбира се, а защото геополитически все още не могат да се вместят в съществуващия досега модел. А може би, и защото икономически и политически все още не са готови да поемат отговорностите и предизвикателствата на собствената си история, като част от общата история на континента. Европа също не е напълно подготвена за "отварянето" си към Югоизточния регион, и за преодоляването на илюзиите, че балканските проблеми са нещо отделно и изолирано от останалата част на континента. Разтърсващите събития в бивша Югославия отново показаха несъстоятелността на тези схващания. Опитите за изкуствено изолиране на регионалните конфликти и откъсването им от общите процеси на стабилизация, от решаването на общозначими и широкоспектърни въпроси, не водят до никъде. По-скоро създават тлеещи огнища на напрежение, които са непрекъсната заплаха и поставят пред немотивирани изпитания постиганти и утвърдени ценности и реални придобивки.

Дискусионен е въпросът дали кризата в Косово е ускоряващ или забавящ фактор за интеграционните процеси, по-скоро, може би и двете, в зависимост от отправната точка за оценяване. Безспорно е обаче, че този локален сблъсък с надрегионални последствия, придоби ролята на катализатор за дефинирането и избистрянето на няколко ключови аспекта в политиките на ЕС.

Най-силно рефлектира върху Общата външна политика и политика за сигурност /ОВППС/ и формулирането на принципите и модулите за бъдещото сътрудничество в частта за Обща европейска политика за сигурност и отбрана /ОЕПСО/, и изграждането на капацитет на ЕС за автономни действия в управлението на кризи, опиращ се на надеждни военни сили.

Другите ключови области са Външните отношения на ЕС и политиката на разширяване, чието развитие може да се разглежда заедно с ОВППС, в контекста на цялостната политика на ЕС спрямо Югоизточна Европа.

Новият статут на отношенията между ЕС и Турция след Европейския съвет в Хелзинки, както и предложението на Европейската Комисия за изготвяне на предприсъединителна стратегия за Турция, са много сериозен сигнал за желанието на Евросъюза да покаже осъзнатата необходимост от промяна в политиката си спрямо Югоизточна Европа.

Решението за откриване на преговори за присъединяване с втората група кандидати, включваща България и Румъния, бе оценка на постиженията на тези страни в икономиката и политиката, но и политическа реакция на предизвикателствата на Балканите.

Заключенията от Съветите "Общи въпроси" на ЕС през тази година; активизирането на работата по реализирането на Пакта за Стабилност в ЮИЕ, по изготвянето на Стратегия за Западните Балкани, както и по други проекти, свидетелстват за засиленото присъствие на проблематиката за региона в дневния ред на ЕС. Очевидно, неделимостта на стабилността като политологическо понятие придобива все по-реални и изстрадани измерения в днешната геополитика на Европа. Икономическият просперитет и стабилността на континента не могат да бъдат постигнати без включването на Югоизточна Европа в тези процеси.

Все още е много трудно за ЕС да изготви общи и еднакво приложими правила за постепенното интегриране на ЮИЕ, поради редица причини, включително политическа, етническа и структурна нееднородност на отделните държави в региона. Но също така и поради различната степен на готовност на тези държави да приемат едно по-високо и ангажиращо ниво на структурирани отношения с Евросъюза, както и помежду си. Едно от основните правила на общуване в ЕС е умението да се поддържат добри двустранни отношения в рамките на общата система на междудържавни отношения, както и способността за "цивилизовано" урегулиране на спорове. Това са принципи, които се научават, и подобно поведение може да бъде изградено в рамките на постепенен и непрекъснат процес на икономическо и политическо стабилизиране, демократизация, отваряне към света.

Европолитиците са приели предизвикателството на Балканите, и в отговор бе изготвянето на стратегия за подпомагане на региона - Процесът на стабилизация и асоцииране в рамките на Пакта за стабилност в ЮИЕ. Основните инструменти в този процес са Споразуменията за стабилизиране и асоцииране на държавите от Западните Балкани, които ще регламентират договорните отношения с ЕС. Подготовката и преговорите за сключването на споразумения целят насърчаване и подпомагане на реформите в тези страни и изграждане на база за интегриране към ЕС.

Подпомагането на процесите за стабилизиране на региона има и финансов аспект – предложената от Европейската комисия стратегия предвижда стартирането на нова единна програма за региона, която да замени досегашните /ОБНОВА и ФАР/. Целите на тази програма, чието реализиране следва да развие и партньорството между ЕС и страните от региона, са: укрепване на връзките между държавите от региона и приближаването му към ЕС. Съдействието на ЕС ще бъде насочено към три приоритетни области: развитие на публичните институции и администрацията, утвърждаване на демокрацията и законността; възстановяване, развитие и икономически реформи; насърчаване и развитие на регионалното сътрудничество.

Чрез изпълнението на тази програма се цели развитието на отделните държави и приближаването на нивата на развитие между тях, както и повишаването на общото развитие на региона и приближаването му към останалите европейски държави.

Различията между отделните страни са залегнали и в условията за степента на предоставяната помощ, както и за нивото на отношенията с ЕС. Постиженията в областта на икономическите и политическите реформи са определящи, обръща се внимание и на степента на демократизация и отношенията със съседните страни.

Оценката на ЕС, е че Македония /Бивша Югославска Република Македония/ отговаря в най-голяма степен на всички условия и през м.март т.г. започнаха преговорите за сключването на Споразумение за стабилизиране и асоцииране. Издигането на отношенията между Македония и ЕС на нова договорна основа, създаваща предпоставки за бъдеща пълна интеграция, е изключително висока оценка за ролята й на Балканите и перспективите за сътрудничество.

Албания е следващата държава, към която ЕС се насочва, следи и подпомага подготовката на страната за започване на преговори. Все още никой не се ангажира с определянето на срок, в който това би могло да стане. Заедно с Хърватска, ЕС ще наблюдава и оценява развитието на тези държави и въз основа на резултатите ще определя перспективите за предоставяне на помощ, както и за започване на преговори за споразумение за стабилизиране и асоцииране.

В документите и плановете на ЕС присъства и СРЮ, като страна, чието развитие се следи особено внимателно, и като бъдещ партньор – при изпълнението на всички условия и изисквания, валидни за другите страни от региона. Днес подобна визия може да прозвучи имагинерно далечна, но СРЮ безспорно принадлежи към Европа и е разположена почти в сърцето на континента; тя е ключов партньор за европейските държави и е ключов елемент от стабилността. Именно тези ключови позиции са причината за огромното безпокойство от напрежението и нестабилността в тази държава и възможните сценарии за по-нататъшното й развитие. Те ще бъдат определящи и при формирането на политиката на ЕС към нея и взаимоотношенията в бъдеще.

В настоящия момент е трудно да се предвиди докъде, в какви срокове и в каква степен ще се сближават ЕС и Югоизточна Европа – в регионален план и по отношение на отделните държави. Трудно е да се каже и как ще се развива този регион, въпреки желанието и усилията за стабилизиране и просперитет. Динамиката на Балканите е трудно предсказуема, макар и вече в известна степен контрулируема.

Това, което е ясно и безспорно, е че страните от региона осъзнават своята европейска принадлежност, а Европа приема югоизточната си част като елемент от неделимостта си, и съвместно се търсят най-удачните форми са сближаване. Някои от държавите са по-напред – Гърция е член на ЕС, България и Румъния вече преговарят, Турция получи статут на кандидат, Македония е на прага на нова генерация споразумение с ЕС. Различното ниво на отношенията отразява различната готовност на отделните страни да поемат отговорност за собствените си съдби и за бъдещето на обединена Европа, отразява и последствията от историческото минало, и способността за тяхното преодоляване. Тези различия не бива да се приемат като повод за конфронтиране, а като база за сътрудничество – по-напредналите помагат на по-изостаналите, и съвместно решават общи или сходни проблеми, от което в крайна сметка всички могат да спечелят. Това всъщност, е друг основен принцип на общуването в ЕС, който Балканите започват да разбират, но все още трудно прилагат. Изучаването и прилагането на европринципите и правилата е постепенен процес, което понякога обезсърчава нетърпеливите представители на ЮИЕ, склонни към динамизъм и изненади. Динамиката може да бъде и позитивна, а изненадите – приятни. В следващите години страните от региона в много голяма степен ще бъдат отговорни за насочването на огромния енергиен потенциал в правилната посока, която до доведе до приятни изненади и за ЮИЕ и за ЕС, и за обикновените хора, очакващи стабилност и икономическа сигурност.

Едно от нещата, които и ЕС и България обичат да казват, е че страната ни е ключов фактор и безспорен принос за сигурността и стабилността в региона. Обичаме да го казваме, защото действително е така. През изминалите 10 години на сътресения България единствена съумя да запази вътрешния мир и стабилност, и добрите двустранни отношения със съседните страни, които доразвива и утвърждава.

Увлечени в ежедневни грижи и проблеми, ние не винаги сме склонни да оценим тези факти и да реагираме възторжено на похвалите "отвън", което е разбираемо и обяснимо, тъй като ние сме "вътре" в нещата. Погледнато отдалече и в перспектива обаче, оценката отразява комплексността на значението на всяка държава – в регионален и в европейски план. Естествено, всяка държава е ценна и значима, и когато е стабилна, оценките са по-силни – стабилната държава не създава проблеми, може да бъде полезна на себе си и на околните страни, да допринася и помага за решаването на други "външни" проблеми. Този опростен подход към стабилността отразява логиката на комплексната оценка за България, и обяснява значението и отговорностите й в регионален план. В този контекст следва да се търсят и възможностите за по-нататъшното утвърждаване на страната ни като международно значим фактор, и като фактор за ускоряване на интеграционните процеси в региона. Подобен подход би могъл да се отрази положително както на развитието на страната ни в посока към ЕС, така и на процесите на сближаване на региона с Евросъюза.