| начална страница | назад |
Доц. Георги ЛОЗАНОВ
КОЙ И ЗАЩО КРИТИКУВА ПРОЕКТА НА МС ЗА МЕДИЕН ЗАКОН
В броя от 14 май т.г. на в. „Труд" обстойно са цитирани нападките на проф. Димо Димов към проекта на Министерския съвет за закон за радиото и тeлевизията и към правата, които той дава на Мадийния съвет. Без каквото и да е намерение да адвокатствам на новия закон (той си има достатъчно защитници), се изкушавам да репликирам професора, защото ми се иска поне този път да има публичен дебат, който да напусне отеснените експертни пространства.
В крайна сметка от развитието на медиите малко или повече зависи социалната съдба на всеки от нас. А основна пречка пред реалния дебат в строенето на фалшиви мишени, обстрелвани с риторически канонади, чийто единствен резултат, вероятно и цел, е вдигането на политическа пушилка. В изявленията си проф. Димов е
автор на две такива мишени.Първата е атаката срещу правата на журналиста в новия закон, които според професора щели да узаконят цензурата в медиите. За да "докаже" обвинението си, той се позовава единствено на една от алинеите за техническо приложение на едно от тези права, без, разбира се, да спомене и дума за тях самите. Иначе веднага би станало ясно, че те либерализират журналистическата дейност в степен, малко позната дори за законодателствата на развитите демокрации. Говоря за правото в българските медии да бъде изказвано ВСЯКО МНЕНИЕ
; за правото на журналиста да ОТКАЖЕ ДА ИЗПЪЛНИ ПОРЪЧКА, ако влиза в противоречие с убажденията му, за правото му ПУБЛИЧНО ДА КРИТИКУВА програмната политика на медиата, в която работи; за ИЗВАЖДАНЕТО НА ЛИЧНИЯ ЖИВОТ НА ПОЛИТИЦИТЕ и другите важни публични фигури от чадъра на информационната неприкосновеност и т.н.Досега по-адекватните нападки срещу тези права бяха именно по посока на либералността им. На мен обаче, доколкото частично се чувствам ангажиран с лансирането им, ми се струва, че българските журналисти трябва да получат такава закрила от закона, че да могат сами, „на мускули" да се противопоставят на натиска, идващ от политическата или от икономическата класа, и така най-после да се превърнат в четвърта власт. Ако и след приамането на закона това не стане, значи причината ще е изцяло в тях самите.
Втората фалшива
мишена, издигната от проф. Димов, е атаката срещу правата на Медийния съвет, които според популярното клише щели да го превърнат в Гьобелсово министерство. Тук фалшификацията е двойна. Първо, новият ЗРТ не само че не увеличава правата на НСРТ, но в специален раздел, който професорът, разбира се, отново не цитира, допълнително ги ограничава. Така съветът се превръща в съвещателен орган, чиято основна функция е публично да изказва своето мнение за медиите, а не да се намесва в тях - за последното просто законът не му дава инструменти.И второ, ако професорът действително беше загрижен за медийната свобода, вместо да използва ситуационните настроения срещу медийния съвет в тази му форма и състав, за да го атакува в новия законопроект, щеше да търси начини за увеличаването на неговата независимост. Иначе медиите отново, по закон, ще попаднат под властта на изпълнителната власт и всичко, което сега се привижда като грешка на съвета, ще се превърне в нейно законово
право. Именно такъв риск се съдържа в новия проект, но не за ЗРТ, а за закон за далекосъобщенията, при това риск, който вече не пада само върху БНР, а и върху частните медии. Той обаче трудно може да бъде видян, докато се произвеждат дежурни изстрели по дежурни мишени. Не ми се иска да вярвам, че проф. Димов умишлено се опитва да скрие подводните камъни пред законотворците. Но за да си защитник на cвoбодата на словото в края на ХХ век дори в България не е достатъчно да изкрещиш желанието си на глас, а трябва и да познаваш механизмите, по които то може да бъде осъществявано.